Тринадестте рози

„Майко, майчице, ще се събера с кака и татко в другият свят, но знай, че умирам с достойнство. Сбогом любима майко, сбогом завинаги. Дъщеря ти, която никога вече не ще те прегърне, нито целуне… Не ме оплаквайте. Нека името ми никога не бъде заличено от историята.“

Била е нощта на 4 август 1939. Гражданската война е приключила едва преди 4 месеца. Това е щяло да бъде последното писмо на Хулия Конеса и тя го е знаела. Гражданската война може и да е била приключила, но тази с невидимият враг тепърва започвала. „Испанци бъдете нащрек! Испания продължава да е във война с всички вътрешни и външни врагове… Испания продължава триумфалният си марш, единна, могъща и свободна, към несъмнено бляскавото си бъдеще…“, подобни предупреждения са огласяли радиоефира на измъченият от тригодишно насилие, полуразрушен от бомбардировки и граждански междуособици, Мадрид.

Звучи ти познато? Може би защото приблизително 5 години по-късно подобни гласове са щели да изпълнят и ефира на София, Букурещ, Белград, Варшава, Прага и още много други столици само че този път бляскавото бъдеще ще и комунистическо. През 1945 Оруел щял да напише „Животинска ферма“ осем години след като е бил в Барселона, сражавайки се на страната на републиканците, които пък били подпомагани от СССР и сформираните от тях Интернационални бригади. В Интернационалните бригади са взели участие и около 400 българи като сто от тях са отдали живота си за тази кауза, а още 200 са били ранени. Първи батальон на 15-та бригада се казвал „Батальон Димитров“. Георги Димитров бил известен на запад освен като главен секретар на Коминтерна и с поредицата си прокламации против фашизма и национал-социализма. В България бил известен като предател на националните интереси (обаче това се предавало апокрифно), а във втората си родина, СССР, като предател на съветските интереси. Когато през 1949 почива в санаториум край Москва имало основателни причини да се вярва, че е бил отровен по поръчка на Сталин заради изказвания в подкрепа на създаването на Балканска федерация и сближаването му с Тито. Същата година Оруел щял да напише във второто си голямо произведение „1984″, едно от най-известните в съвременната литература изречения, което можело да послужи и за епитаф – Големият брат гледа!

Лятото на 1939 било тежко за мадридчани, които освен от жегата, страдали и от физическите и психологически последствия на изживени семейни предателства, раздори и братоубийства. Политическата атмосфера била все още нажежена, а в отделите на Гуардия Сивил, ежедневно постъпвали хиляди донесения против съседи, приятели, близки и дори роднини, а над всичко това се извисявали репресиите и политическата пропагандата. Звучи ти познато? Може би е защото вече си го виждал?

снимка: extremecentrepoint

24 часа след като написала писмото, с което започнах тази публикация, Хулия Конеса, не била вече между живите. Едно от обвиненията е, че е работила като кондукторка в трамвай по време на комунистическото надмощие в гражданската война.

Мария дел Пилар Пара: „Бях се приближила до прозореца на килията и ги видях да излизат. Приближаваха се разносвачи на мляко с количките и гюмовете си и от Гуардия Сивил ги разблъскваха. Затворничките преминаваха в колона по две и трима полицаи охраняваха всяка двойка. Изглеждаха спокойни.“

Мари Кармен Куеста: „Някои от нас коленичихме от момента, в който ги отведоха, в продължение на време, което ми се стори като часове, без да промълвим дума. Това продължи докато Мария Тереса Игуал, служителката, която ги придружи, се появи за да ни каже, че всички са умрели спокойни и че дори една от тях, Анита, която не била улучена при първите изстрели, се разкрещяла срещу екзекуторите си: „Какво, мен няма ли да ме убиете?“"

Кармен Мачадо: „Ако беше ужасно да ги загубиш, да ги гледаш как излизат, да трябва да го приемеш с онази безпомощност, още по-ужасяващо беше да видиш хладнокръвното безразличие на Мария Тереса Игуал, с което описваше екзекуцията им. Между всичко, което ни каза беше и това, че момичетата са били много обнадеждени, смятайки, че ще им бъде позволено последно свиждане с мъжете (техните съпрузи и любовници), които също бяха осъдени, но са ги заварили вече разстреляни.“

Така описват последните минути на тринадесетте рози, техните съкилийнички. Триндадесет жени и девойки (седем от тях непълнолетни) отведени в ранното утро на 5 август преди само седемдесет години. Тринадесет насила откъснати рози.